spiritual abuse|n. kuzmich

Не съм психар.
Фино поставяш очилата си на посивялата от прах масичка и с акробатно движение се завърташ с бар стола към изплашената девойка. Очите ѝ – подгизнали от сълзи и ужас, се втренчват в засъхналата кръв по ръцете ти и не смеят да помръднат. Толкова е красива, мислиш си, толкова невинна… Защо някой би искал да ѝ причини подобно нещо? Дали заради косите, спускащи се като коприна по нежните ѝ рамене, или перфектната кожа в цвят слонова кост; устните, посинели от шок, или потъмнелите очи? Или пък, може би, заради прекрасният ум? Или онази ведра усмивка, залъгваща всичко и всички, че животът е хубав, че всичко е наред, че ще живее вечно. Знаеш, че не е така. Знаеш, че скоро ще се изпари, ще изчезне. Че от нея няма да остане нищо. Просто не искаш да позволяваш на това „скоро” да се превърне в „сега”. Защо? Защо просто не я убиеш? Така Той ще бъде доволен, а ти ще запазиш репутацията си на най-проклетото адско копеле. Това не би ли те удовлетворило?
- Страхуваш ли се от мен? – привеждаш се плавно към нея, ала спираш твърде близо. Дори да не си я изплашил до момента, то сега със сигурност сееш ужас в съзнанието ѝ – със зеници, сякаш на милиметри от нейните. Издаваш глава отново назад, докато устните ти се изкривят в гротеска усмивка, опитваща се да изглежда едва ли не приветливо. – Няма да те нараня. Не се страхувай.
Нетипично мекият ти тон заглъхва в мрачното помещение, осветено от лъч светлина, който преди секунда видя да се спуска през  счупения, измацан с черна блажна боя прозорец. Не я молиш за помощ. Нито я предупреждаваш, че гледката няма да е приятна, че ще е добре да си тръгне преди да стане още по-грозно. Просто оглеждаш стаята с пренебрежение и пристъпваш плавно към ъгъла. Или по-скоро тубата, скатана върху един от прашните рафтове, скътани в близост. Оставяш я край трупа. Взимаш ножа. Това вече ти подхожда идеално.
Грабваш тъмнокоската за ръка и омачкваш безмилостно пребледнялото лице в гърдите си. „Не гледай. Недей. Той щеше да те насили. Да те убие…” Думите не искат да излязат. Вероятно защото това не си ти. На фона на прясно разчлененото горящо тяло има само тъмнина, притъпена кашлица и засъхнали сълзи. Защо го правиш? Какво те дърпа към нея? И защо, по дяволите, не я изведеш от тук най-после? Не я оставяй да гледа, не позволявай на смрадта на пламтяща плът да се впие във ваниловата ѝ кожа. Изведи я навън. Тайно, да не види никой. После я заведи у тях. Или в хотел, все тая. Само не я оставяй тук. Не я карай да те мрази толкова, колкото се мразиш ти самият. Или я убий? Би било милион пъти по-лесно и приятно. Забий пръсти в гръдния кош – извади проклетото сърце, спри притъпеното му кънтене, дразнещо всяка нервна клетка в тялото ти. Хвани ножа и прережи артерията, миг след прясно изкашляната струя кръв. Остави парещата течност да обгърне лицето, тялото, съзнанието ти и да те прати обратно в Ада. Вкуси я с цялата лукавост, дето таиш. Убий я. Или недей. Просто помръдни, по дяволите, помръдни.

- Ноа. – гласът ти попива в коленете, опрени на пода, докато стоиш пред нея – приседнала на леглото, отърсваща се от спомена. Не очакваш да чуеш името й в отговор – не че не го знаеш, но може би просто от учтивост. Не очакваш „благодаря”, не очакваш дори поглед от нейна страна. Тогава защо продължаваш да стоиш? Какво те държи в хотела, в стаята, какво те държи на колене пред проклетата тъмнокоска? Тя. Но загърби случилото се. Просто си тръгни, без звук, без помен. Не ѝ заръчвай да се грижи за себе си, не ѝ желай всичко хубаво, не я поглеждай дори. Излез. Точно така. А сега запали цигара. И я остави. Остави я. Остави полъха й да обгърне съзнанието, да раздразни лигавицата, да прониже дроба с добре прикритите вражески намерения. Прокашляй се, също както правят старите пушачи. Или както невинното момиче на няколко стъпки и стени от теб.
Не защото си психар.
Защото си луд.


Копеленце.
Бягай, скъпа. Бягай.
Аз оставам.
Не се бой.
Винаги оцелявам.
Има толкова много начини да убиеш човек. Толкова много… Пазя лично изкован нож под десния си крачол. Норвежците, знаеш, са страшно продуктивни. Древен Китай също има своите постижения, да. Бамбуковото мъниче? Чувал ли си за него? Съществуват няколко вида бамбук, които могат да израстат повече от метър за едва няколко дни. Та тези нещастници слагали еди-кой-си да виси хоризонтално, а под него – бамбуче със заострен връх. За няколко часа еди-кой-си крещи в агония, с растение, срасло се с гърдите му, пронизващо го зверски, а някъде край гръбнака на нещастника стърчи заостреното връхче. Но холандците… Трябва ти само метална клетка, няколко гладни, изплашени гризачи и малко огън. Преработка на китайския вариант, разбира се, но доста по-ефикасен, вярвай.
Онзи ме гледа като озлобял питбул и търка пръсти в земята. Дланта ми притиска гръкляна му и след наносекунда забивам коляно в гърдите му. Не минава и миг, когато вече се намирам зад него, а оня – моли за глътка въздух. Фейхай. Ако го улуча, ще го умъртвя. Не искам това. Тянджу – любимата ми точка на парализа – няколко сантиметра над равнището на седмия гръбначен прешлен. Така шибанякът се разполага (не)удобно по прашния под, в състояние единствено да го оближе. Грабвам го за бицепса и го затъртвам към ваната. Що за идиот помества вана в холно помещение? Клетката с плъховете ме чака стария стилаж.
„Изгладняхте ли, копеленца?”, повдигам клетката и спускам показалец към единия плъх, който механично посегна да си отхапе от свежото месце. „Чакай, приятел, приготвил съм ти нещо специално.”, говоря на гризача, докато оставям металната преградка на корема на онзи копелдак и махам поддържащата пластина. „Знаеш ли защо толкова обичам парализата?”, говоря в движение, а оня слуша – няма избор. „Жертвата е обездвижена, да. Но усеща всичко. Всяко докосване, всяко ужилване, всяко ухапване… всяка драскотина.” Поглежда ме с ужас. Въглена е нагрял достатъчно клетката и приятелите ми започват да търсят бягство. Започват да дълбаят. Отварял ръждясалата метална врата, оставям го в прашното помещение сам с тях.

Оставям книгата на стилажа и отивам към кухнята, чул съскащата пара в чайника.
„Ноа?”
„Да?”
„Никога не говориш за себе си…”
„Никога не си питала.”
Мълчи и ме гледа в ръцете, докато наливам вода в чашите. Мразя английски чай.
„Ами ето, питам те.”
Извъртам очи. Питаш, ама нали знаеш, че не обичам да говоря. Не се усещат кога стават досадни. Лазят ми по нервите.
„Какво искаш да знаеш?”
„Откъде си?”
„Сърбия.”
„Защо дойде тук?”
„Бягах.”
Обръщам се и правя крачка към разголеното й тяло.
„От какво?”
Поглежда ме с уплаха. Правя още крачка.
„От сивотата.”
Облечена е само с ризата ми. Миризмата на боя от последната картина се е впила в нея.
„Чия сивота?”
Преглъща шумно. Събирам косата й в шепа и я целувам сякаш за последно. За последно е.
„Своята.”
Подостреното ножче за пликове се плъзга по шията й, раздирайки артерията. Кръвта шурва по телата ни, преди да съм отделил още устните си от нейните. Пускам я рязко и тялото се свлича на земята. Обръщам се и започвам да крача към облата масичка в хола.
Отпивам от чая.
Мразя английски чай.
Шибана курва.