This is the story of how I died

# Alessandro Conti
### Alessandro Conti a.k.a signior Conti || 29 years old || Shoes designer || Hitchcock || FC: Barış Arduç
2006 година, Тоскана
- Алекс - гласът на майка му едвам достигна до ушите му в празната стая. Лицето й беше бледо, устните - пресъхнали, а тялото й - ужасно слабо. Лежеше без сили, свита в леглото в голямата им семейна вила, покрита със дебели завивки, макар че навън беше лято.
Алесандро се спря за секунда. Колебанието го подвеждаше да се върне при нея, но той не го направи. Въздъхна. Издиша всичките си емоции, а после излезе през вратата и не се обърна повече.
- Алекс, къде отиваш? - попитаха леля му и чичо му в един глас.
- Излизам - отсече и облече бялата ленена риза върху голото си тяло.
- Остани при майка си, Алекс - примолиха му се. Не го казаха на глас, но всички знаеха истината - Лиана Конти си отиваше.
- Нямам причина да оставам при нея - каза съвсем студено, а после избяга от съчувствените им погледи навън. Моторът. Да, качи се на мотора и го подкара нанякъде, сам не знаеше накъде. Караше часове и часове наред, докато накрая не се озова на едно възвишение в покрайнините на града. Беше от онези самотни местенца, разкриващи красиви гледки - късчета от рая, запазени в един единствен миг.
- Потънали са ти гемиите? - някакво непознато момиче се приближи към него. Имаше син кичур в косата и цигара между устните. Беше облечена в бяла, почти прозрачна рокля, която се издуваше при всеки повей на вятъра.
Алесандро я погледна с леко подозрение и свъсени вежди. Не беше забелязал, че има човек около него, но после видя, че имаше още няколко хлапета на приблизително неговата възраст, които стояха до близката крайпътна стена, покрита в графити, от чиито устни излизаха облачета дим.
- Ти пък коя си? - попита я с лека грубост в гласа. Не искаше да го притесняват.
- Никоя. А ти кой си?
- И аз не знам вече.
- Защо си се намръщил като буреносен облак тогава?
Той пропусна въпроса й. Не му се обясняваше на една непозната причината за лошото му настроение.
- Може да има само едно нещо, което да те разсърди толкова - продължимда говори тя. Беше ужасно общителна. - Нещо със семейството ли?
Алесандро я стрелна с поглед.
- С майка ми. Скарахме се.
- Ами сдобрете се.
- Лесно ти е да го кажеш.
- Напротив. Аз нямам майка. Но бих дала всичко, за да имам. Ако имах, никога нямаше да се скарам с нея.
Въздъхна. Беше ли разумно да слуша една непозната? Непозната, която издишаше цигарен дим на всяка своя дума.
- Вземи - каза му тя и измъкна от джоба си малка пеперуда направена от плат. Или поне приличаше на пеперуда. Пусна я в дланта му.
- Какво е?
- Феникс. Възражда се от пепелта.
- Ти ли го направи?
- Мхм.
- Талантлива си.
- Така е. Но нямам майка, която да го оцени. Сдобрете се, ще ти олекне. Не я разстройвай. Един ден ще съжаляваш. Изпоюзвай цялото време, което имате заедно.
Сигурно си беше загубил ума. Сигурно беше тотално изперкал. Но й вярваше. Стисна феникса и го набута в джоба на дънките си.
- Трябва да тръгвам.
Качи се отново на мотора си и го подкара към вилата. Трябваше да видк майка си. Трябваше да се помирят. На вратата го посрещнаха чичо му и леля му.
- Алекс - изглеждаха по-угрижени от преди.
- Трябва да се кача при мама.
- Не може, Алекс... - почти изплака леля му.
- Защо? - попита, но по гласа й можеше да познае какъв ще бъде отговора. - Какво се е случило?
- Отиде си, Алекс. Отиде си. Попита дали ще дойдеш да я видиш преди да затвори очи...

2011 година, Лондон
Бяха минали 5 години от пристигането му в Лондон. 5 години, моито бяха променили всичко. Майка му беше мъртва. Баща му я беше последвал твърде бързо. Алесандро обърна гръб на семейството си. Беше най-сърдит на дядо си, който никога не беше приел майка му, който не беше преглътнал предразсъдаците си, не беше успял да я заобича и я беше тормозил, докато налрая не се беше разболяла. Дори тогава не беше проявил милосърдие. Не беше съпричастен към мъката на сина и внука си.
Алесандро искаше да намери себе си някъде далеч от Италия. Някъде, където хората не се влияеха от името на дядо му. Лондон беше прекрасен. Предлагаше купища възможности. Предлагаше му нов живот.
Завърши образованието си, започна да печели парите си съвсем сам, без да поиска помощ от семейството си. Първоначално рисуваше и продаваше картините си в галерии, докато не събра достатъчно, за да отвори собствена фирма к да се занимава с онова, с което наистина искаше - дизайн на дамски обувки. Успехът го застигна бързо и името му се прочу в модните среди на Лондон. Беше известен с това, че рисуваше единствено обувки на завидно високи токове и всеки модел беше оригинален и неповторим.

Добре дошъл!