Still C - Алесандро Конти
2 posters
writing pavilion ❃ :: RPG ZONE :: London :: The City of London :: West End
Page 1 of 1
Still C - Алесандро Конти
by night. Sun Jan 08, 2017 10:53 pm
В една от големите офис сгради, които могат да се видят в Ситито на Лондон, се разполагаше фирмата на Алесандро Конти за дизайнерски дамски обувки – Still C.
Намираше се на последния етаж, откъдето се разкриваше невероятна гледка към останалата част от града. В общото помещение бяха поставени бюрата на работниците. Целият офис се делеше между екипът от дизайнери, които помагаха на Алесандро и логистиката. Всичко беше осветено от големите прозорци, които придаваха свежа атмосфера.
В края на помещението се намираше личният кабинет на Алесандро, пред който стоеше неговата секретарка и асистентка, а в другия край беше кабинетът на съдружника му.
- Джесика! – гласът на синьор Конти се разнесе из целия офис. Малката асистентка, отпуснала се спокойно на бюрото си, подскочи изведнъж и се втурна към кабинета на шефа си.
- Слушам ви, господине! – наплашено каза тя, свивайки се пред строгия му поглед.
- Донеси ми договора с магазина на Риджънт стрийт. Искам да го прегледам – каза той без никаква следа от акцент.
- Веднага, господине! – отвърна му момичето и се врътна на токовете си.
- О, и още нещо – думите на Конти я спряха и тя веднага се обърна към него.
- Спри да трепериш, Джесика.
Момичето само кимна. Едва не се разплака, докато го гледаше в очите. Сутринта беше започнала ужасно за нея. Алесандро се беше събудил с левия крак и още с идването си беше овикал половината персонал за дреболии. Най-сериозни бяха пораженията върху крехката психика на Джесика, която понякога се сриваше под натиска от изискванията на Конти. Но такъв си беше той – взискателен, сериозен, последователен. Не правеше компромиси в работата си, нито в личния си живот.
Хвана молива и започна да рисува. Една линия. Втора. И край. Запрати молива и листа в другия край на стаята. Не се получаваше и това го влудяваше още повече. Но трябваше да се успокои. Работата не му вървеше, когато нервите му бяха обтегнати. Имаше нужда да разпусне. Всички му го казваха, но той не беше от типа хора, които разпускат. Падаше си работохолик.
- Господине – беше Джесика. Връщаше се прекалено бързо. Алесандро погледна към часовника си. Обикновено й отнемаше около 10-тина минути да поплаче и да подсмърква, а едва след това събираше кураж отново да се появи пред него. Явно нещо наистина важно беше изникнало, за да направи подобна саможертва.
- Слушам те – каза с възможно най-милия си тон.
- Госпожица Еманюел е тук.
Погледът на Алесандро мигновено се развесели.
- Прати ми я.
Намираше се на последния етаж, откъдето се разкриваше невероятна гледка към останалата част от града. В общото помещение бяха поставени бюрата на работниците. Целият офис се делеше между екипът от дизайнери, които помагаха на Алесандро и логистиката. Всичко беше осветено от големите прозорци, които придаваха свежа атмосфера.
В края на помещението се намираше личният кабинет на Алесандро, пред който стоеше неговата секретарка и асистентка, а в другия край беше кабинетът на съдружника му.
- Джесика! – гласът на синьор Конти се разнесе из целия офис. Малката асистентка, отпуснала се спокойно на бюрото си, подскочи изведнъж и се втурна към кабинета на шефа си.
- Слушам ви, господине! – наплашено каза тя, свивайки се пред строгия му поглед.
- Донеси ми договора с магазина на Риджънт стрийт. Искам да го прегледам – каза той без никаква следа от акцент.
- Веднага, господине! – отвърна му момичето и се врътна на токовете си.
- О, и още нещо – думите на Конти я спряха и тя веднага се обърна към него.
- Спри да трепериш, Джесика.
Момичето само кимна. Едва не се разплака, докато го гледаше в очите. Сутринта беше започнала ужасно за нея. Алесандро се беше събудил с левия крак и още с идването си беше овикал половината персонал за дреболии. Най-сериозни бяха пораженията върху крехката психика на Джесика, която понякога се сриваше под натиска от изискванията на Конти. Но такъв си беше той – взискателен, сериозен, последователен. Не правеше компромиси в работата си, нито в личния си живот.
Хвана молива и започна да рисува. Една линия. Втора. И край. Запрати молива и листа в другия край на стаята. Не се получаваше и това го влудяваше още повече. Но трябваше да се успокои. Работата не му вървеше, когато нервите му бяха обтегнати. Имаше нужда да разпусне. Всички му го казваха, но той не беше от типа хора, които разпускат. Падаше си работохолик.
- Господине – беше Джесика. Връщаше се прекалено бързо. Алесандро погледна към часовника си. Обикновено й отнемаше около 10-тина минути да поплаче и да подсмърква, а едва след това събираше кураж отново да се появи пред него. Явно нещо наистина важно беше изникнало, за да направи подобна саможертва.
- Слушам те – каза с възможно най-милия си тон.
- Госпожица Еманюел е тук.
Погледът на Алесандро мигновено се развесели.
- Прати ми я.
night.- Posts : 6
Points : 10
Join date : 2017-01-06
Re: Still C - Алесандро Конти
by Emmanuelle. Sun Jan 08, 2017 11:04 pm
Тик-так, тик-так, тик-так.
Косата ми е мокра, тялото – необлечено, а тъмните кръгове под очите ми направо си крещят „не съм се наспала“. А пустият циферблат не спира да тиктака, сякаш ме ограничава още повече, напомня ми, че закъснявам, и се опитва да ме натика в мишата дупка на собствените ми мисли, които да ме потиснат още повече. Не разбирате, аз мразя да закъснявам. Нищо не е по-ценно от времето, особено когато това време се опитваш да си го откраднеш от чужд живот…и особено когато този чужд живот иска да те вземе на работа. В пълна мъгла се приготвям; суша косата си с една ръка, с другата пък се опитвам да си сложа червило, разсейващо вниманието от недоспалия ми поглед, а очите ми сноват из закачалките на широко отворения гардероб, тъмношоколадов махагон, и се опитват да измислят какво, по дяволите, да си облека. В крайна сметка дърпам някаква черна рокля, връзвам косата си все още влажна на високо вдигната опашка и се поглеждам за последно в огледалото.
Тик-так, тик-так.
Този звук се превръща във фон, в онази постоянна музика в главата, която придава саундтрак на живота ти и спира единствено докато спиш. Една крачка по-близо. Вече обувам черните лачени токчета, нахлузвам дебела вълнена жилетка върху роклята, вталена и до коляното, а върху нея дълго до земята палто (тези проклети сибирски студове). Излишно е да споменавам и невероятните си приключения, в които се впускам, докато си търся такси – те се простират от хлъзгане по ледените стълби пред дома ми, през сняг в обувката, та чак до почти събаряне на един невинен човечец. Но фактът си е факт и той е, че в крайна сметка си хващам такси.
Тик-так.
Подавам визитната картичка с адреса на шофьора, той промърморва нещо от рода на „пак ли през най-големия трафик“, но аз го пропускам покрай ушите си. Никак не се учудвам, че офисът на господин Конти се намира в Сити, центърът на бизнес света. Нито ме учудва фасадата на огромната сграда, пред която черната кола с жълт мигащ надпис ме спира. Бърз поглед към часовника на лявата ми ръка. Точно навреме?? Добре, първото положително нещо за днес. Прекрачвам прага, а охраната ме упътва към търсената от мен стая. В момента, в който секретарката му (явно) ме вижда, става и се насочва към голямата врата. Само след минута получавам сигнал, че мога да вляза.
- Здравейте, господин Конти – нали трябва да му говоря учтиво? или на малко име? кой знае, боже – Аз съм Еманюел Райли – мигом се усещам, че той много добре знае коя съм и точно защото съм себе си ме иска. Моля те, Ема, бъди по-неловка и нетактична. Усещам как лицето ми пламва и невинно се усмихвам.
Косата ми е мокра, тялото – необлечено, а тъмните кръгове под очите ми направо си крещят „не съм се наспала“. А пустият циферблат не спира да тиктака, сякаш ме ограничава още повече, напомня ми, че закъснявам, и се опитва да ме натика в мишата дупка на собствените ми мисли, които да ме потиснат още повече. Не разбирате, аз мразя да закъснявам. Нищо не е по-ценно от времето, особено когато това време се опитваш да си го откраднеш от чужд живот…и особено когато този чужд живот иска да те вземе на работа. В пълна мъгла се приготвям; суша косата си с една ръка, с другата пък се опитвам да си сложа червило, разсейващо вниманието от недоспалия ми поглед, а очите ми сноват из закачалките на широко отворения гардероб, тъмношоколадов махагон, и се опитват да измислят какво, по дяволите, да си облека. В крайна сметка дърпам някаква черна рокля, връзвам косата си все още влажна на високо вдигната опашка и се поглеждам за последно в огледалото.
Тик-так, тик-так.
Този звук се превръща във фон, в онази постоянна музика в главата, която придава саундтрак на живота ти и спира единствено докато спиш. Една крачка по-близо. Вече обувам черните лачени токчета, нахлузвам дебела вълнена жилетка върху роклята, вталена и до коляното, а върху нея дълго до земята палто (тези проклети сибирски студове). Излишно е да споменавам и невероятните си приключения, в които се впускам, докато си търся такси – те се простират от хлъзгане по ледените стълби пред дома ми, през сняг в обувката, та чак до почти събаряне на един невинен човечец. Но фактът си е факт и той е, че в крайна сметка си хващам такси.
Тик-так.
Подавам визитната картичка с адреса на шофьора, той промърморва нещо от рода на „пак ли през най-големия трафик“, но аз го пропускам покрай ушите си. Никак не се учудвам, че офисът на господин Конти се намира в Сити, центърът на бизнес света. Нито ме учудва фасадата на огромната сграда, пред която черната кола с жълт мигащ надпис ме спира. Бърз поглед към часовника на лявата ми ръка. Точно навреме?? Добре, първото положително нещо за днес. Прекрачвам прага, а охраната ме упътва към търсената от мен стая. В момента, в който секретарката му (явно) ме вижда, става и се насочва към голямата врата. Само след минута получавам сигнал, че мога да вляза.
- Здравейте, господин Конти – нали трябва да му говоря учтиво? или на малко име? кой знае, боже – Аз съм Еманюел Райли – мигом се усещам, че той много добре знае коя съм и точно защото съм себе си ме иска. Моля те, Ема, бъди по-неловка и нетактична. Усещам как лицето ми пламва и невинно се усмихвам.
Emmanuelle.- Posts : 98
Points : 221
Join date : 2016-08-20 -
Re: Still C - Алесандро Конти
by night. Mon Jan 09, 2017 4:38 pm
- Buongiorno, Emanuelle – каза приветливо. – Benvenuta!
Изправи се от мястото си и тръгна към нея с разтворени ръце. На лицето му вече имаше широка усмивка. Нямаше и следа от буреносният облак, който представляваше преди минути. Типично по италиански настроенията идваха и отминаваха – без лоши чувства към никого. Жалко, че Джесика не беше на същото мнение и още дълго щеше да се съвзема от тазсутрешната хранилка.
Ама, кой й е виновен?!, помисли си Алесандро.
Той прикова цялото си внимание в красавицата, която току що беше прекрачила прага на офиса му. Беше стройна, чаровна, лъчезарна – притежаваше всичко, което се искаше, за да плени мъжкото сърце. Алесандро погледна професионално краката й, докато се приближаваше към нея.
Какви тънки глезени! Каква походка!
Беше в захлас. Прегърна я сърдечно и я целуна първо по лявата, после по дясната и накрая отново по лявата буза. Вярно, че тукашните нямаха навика да са толкова близки с хората, с които те първа се запознаваха, особено ако ставаше въпрос за бизнес. Обикновено едно ръкостискане им беше напълно достатъчно. Но Алесандро внасяше топлината от Южна Европа навсякъде. Италианското гостоприемство беше прочуто и той просто не можеше да не го демонстрира винаги.
Еманюел изглеждаше леко стъписана, но въпреки това се усмихваше – дали от учтивост, или защото наистина беше щастлива, това вече не можеше да се определи.
- Заповядай, седни – покани я той и тя се настани на едно от удобните кресла пред бюрото му. Той, отново напълно не по шефски, не зае обичайното си място, ами приседна на ръба на бюрото си, точно до нея. Разкопча маслиновото си сако, разкривайки наситено светлосинята риза, която носеше отдолу и придърпа леко нагоре панталона си, който беше в същия цвят като сакото. Така още по-ясно се виждаха босите му крака, на които директно беше нахлузил мокасини. Не много мъже в Ситито на Лондон се обличаха така смело, особено ако бяха бизнесмени, а тук рядко се срещаха други.
Когато хората се срещаха със собственика на такава известна марка като Still C, очакваха да видят мъж със строг костюм и формални маниери, но оставаха зашеметени именно от обратното.
- Изглеждаш прекрасно – каза, - наистина bellisima! – продължи да сипе комплименти. – Как си?
Изправи се от мястото си и тръгна към нея с разтворени ръце. На лицето му вече имаше широка усмивка. Нямаше и следа от буреносният облак, който представляваше преди минути. Типично по италиански настроенията идваха и отминаваха – без лоши чувства към никого. Жалко, че Джесика не беше на същото мнение и още дълго щеше да се съвзема от тазсутрешната хранилка.
Ама, кой й е виновен?!, помисли си Алесандро.
Той прикова цялото си внимание в красавицата, която току що беше прекрачила прага на офиса му. Беше стройна, чаровна, лъчезарна – притежаваше всичко, което се искаше, за да плени мъжкото сърце. Алесандро погледна професионално краката й, докато се приближаваше към нея.
Какви тънки глезени! Каква походка!
Беше в захлас. Прегърна я сърдечно и я целуна първо по лявата, после по дясната и накрая отново по лявата буза. Вярно, че тукашните нямаха навика да са толкова близки с хората, с които те първа се запознаваха, особено ако ставаше въпрос за бизнес. Обикновено едно ръкостискане им беше напълно достатъчно. Но Алесандро внасяше топлината от Южна Европа навсякъде. Италианското гостоприемство беше прочуто и той просто не можеше да не го демонстрира винаги.
Еманюел изглеждаше леко стъписана, но въпреки това се усмихваше – дали от учтивост, или защото наистина беше щастлива, това вече не можеше да се определи.
- Заповядай, седни – покани я той и тя се настани на едно от удобните кресла пред бюрото му. Той, отново напълно не по шефски, не зае обичайното си място, ами приседна на ръба на бюрото си, точно до нея. Разкопча маслиновото си сако, разкривайки наситено светлосинята риза, която носеше отдолу и придърпа леко нагоре панталона си, който беше в същия цвят като сакото. Така още по-ясно се виждаха босите му крака, на които директно беше нахлузил мокасини. Не много мъже в Ситито на Лондон се обличаха така смело, особено ако бяха бизнесмени, а тук рядко се срещаха други.
Когато хората се срещаха със собственика на такава известна марка като Still C, очакваха да видят мъж със строг костюм и формални маниери, но оставаха зашеметени именно от обратното.
- Изглеждаш прекрасно – каза, - наистина bellisima! – продължи да сипе комплименти. – Как си?
night.- Posts : 6
Points : 10
Join date : 2017-01-06
Re: Still C - Алесандро Конти
by Emmanuelle. Mon Jan 09, 2017 6:08 pm
Леле, това се казва енергия!
Този човек буквално ме прегърна с аурата си още преди да е станал и да го направи в действителност. В контраст с типичничните за Лондон сиво небе, леко ромолящ дъждец и безкрайна пухена обвивка ниско долу, често закриваща чак последните етажи на високите бизнес сгради, в офиса на Алесандро Конти сякаш грее слънце от меката светлина на лампата, пеят птички от дървените врати на шкафовете, а широките прозорци представляват гледка към красивата италианска ривиера. Мигом всякаква капка напрежение и ярост от обърканата ми сутрин се изпаряват и голяма въздишка се откъсва от гърдите ми. Вече спокойна, овладяла емоциите си (засега), се усмихвам топло и инстинктивно събличам палтото и жилетката си, оставяйки ги на закачалката до вратата. Това е то, южните народи - освободени, естествени, себе си. Топлината им е заразна - и малко време да прекараш с тях, след това и ти започваш да се стремиш да си такъв; усмихваш се повече, по-отворен си към другите и... се чувстваш прекрасно. Така е било след всичките ми посещения в Италия, Испания, Португалия, Южна Франция... Турнетата с театъра са ми позволявали да видя толкова много, да се докосна до разнообразни култури и националности. За жалост, всеки път, когато се върна, ми изискват само няколко дни, за да възстановя масовото настроение в Лондон - студеното. Но сега бързо превключвам и усмивка грейва на лицето ми, когато сядам на стола срещу него.
- Благодаря ти много за поканата, Алесандро - уверено преминавам на "ти", нали така правят "те" - За мен е чест да работя с такива креативни професионалисти като вас. Признавам, италианците нямате равни в модата... нито пък в храната!
Оглеждам се наоколо и улавям доста малки дрънкулки, снимки в рамки, интересни вещи и подаръчета по множеството рафтове вдясно от бюрото, пред което сме се разположили. В последните шкафове има папки, по всяка вероятност пълни със скици на обувки, за каквито само мога да си мечтая. Не си мислете, че от театъра се печели много - напротив, най-скъпите токове, които притежавам, съм си ги откраднала лично от едно представление, но в моя защита ще кажа, че играх цялата пиеса на тях и не паднах нито веднъж!
- Нетърпелива съм да видя какво си изобретил - решавам да продължа разговора след няколкото секунди, в които зорко обхождах частите на стаята - Какъв е планът ти за работа? Как започваме да действаме? Кога ще ми покажеш обувките? - веднага след като млъквам усещам, че съм изстреляла три въпроса наведнъж. Засмивам се да замажа положението, но вътрешно трепетно очаквам отговорите.
Този човек буквално ме прегърна с аурата си още преди да е станал и да го направи в действителност. В контраст с типичничните за Лондон сиво небе, леко ромолящ дъждец и безкрайна пухена обвивка ниско долу, често закриваща чак последните етажи на високите бизнес сгради, в офиса на Алесандро Конти сякаш грее слънце от меката светлина на лампата, пеят птички от дървените врати на шкафовете, а широките прозорци представляват гледка към красивата италианска ривиера. Мигом всякаква капка напрежение и ярост от обърканата ми сутрин се изпаряват и голяма въздишка се откъсва от гърдите ми. Вече спокойна, овладяла емоциите си (засега), се усмихвам топло и инстинктивно събличам палтото и жилетката си, оставяйки ги на закачалката до вратата. Това е то, южните народи - освободени, естествени, себе си. Топлината им е заразна - и малко време да прекараш с тях, след това и ти започваш да се стремиш да си такъв; усмихваш се повече, по-отворен си към другите и... се чувстваш прекрасно. Така е било след всичките ми посещения в Италия, Испания, Португалия, Южна Франция... Турнетата с театъра са ми позволявали да видя толкова много, да се докосна до разнообразни култури и националности. За жалост, всеки път, когато се върна, ми изискват само няколко дни, за да възстановя масовото настроение в Лондон - студеното. Но сега бързо превключвам и усмивка грейва на лицето ми, когато сядам на стола срещу него.
- Благодаря ти много за поканата, Алесандро - уверено преминавам на "ти", нали така правят "те" - За мен е чест да работя с такива креативни професионалисти като вас. Признавам, италианците нямате равни в модата... нито пък в храната!
Оглеждам се наоколо и улавям доста малки дрънкулки, снимки в рамки, интересни вещи и подаръчета по множеството рафтове вдясно от бюрото, пред което сме се разположили. В последните шкафове има папки, по всяка вероятност пълни със скици на обувки, за каквито само мога да си мечтая. Не си мислете, че от театъра се печели много - напротив, най-скъпите токове, които притежавам, съм си ги откраднала лично от едно представление, но в моя защита ще кажа, че играх цялата пиеса на тях и не паднах нито веднъж!
- Нетърпелива съм да видя какво си изобретил - решавам да продължа разговора след няколкото секунди, в които зорко обхождах частите на стаята - Какъв е планът ти за работа? Как започваме да действаме? Кога ще ми покажеш обувките? - веднага след като млъквам усещам, че съм изстреляла три въпроса наведнъж. Засмивам се да замажа положението, но вътрешно трепетно очаквам отговорите.
Emmanuelle.- Posts : 98
Points : 221
Join date : 2016-08-20 -
Re: Still C - Алесандро Конти
by night. Thu Jan 12, 2017 12:25 pm
- И в любовта също - настоятелно отбеляза той.
Образно казано, мислеше си Алесандро, Западните европейци са неспособни да се отпуснат. Те търсят забавлението, което невинаги е обвързано със сппкойствието. Западняците харчат милиони, за да се забавляват - като се почне от порно, увеселителни паркове и войни (американците са дори по-зле в това отношение), но това съвсем не е същото като тихо релаксиране. Просто не знаят как да правят НИЩО. Не знаят да се наслаждават на храната. На красивите жени, на любпвта, на сек...
Осъзна, че мислите му отиват в неподходяща посока, докато наблюдаваше изящното същество, стоящо пред него. Той се прокашля и потърка наболата си брада.
- Джесика! - гласът му отново се извиси и блондинката се сепна. Някъде в другия край на коридора се чуха отекващите неравномерни стъпки на секретарката му, която, с риск да се препъне, дотича веднага в кабинета му.
- Да, господине - каза запъхтяна, подобно на войник, когото току що бяха накарали да направи 100 лицеви опори. Настроението на Конти се развали като я погледна. Буреносният облак се завърна.
- Донеси ми последните ни 3 чифта обувки - каза и поглеьна към краката на Еманюел, - 37 номер и скиците, които останаха за преправяне при Виктор и Меган.
- Нещо друго, господине?
- Две кафета - отново погледна към блондинката и й намигна. - Ще пиеш,нали?
- Само ако е италианско...
Той разпери ръце, а после се протегна с усмивка и взе дланта й в своята само за да я поднесе към устните си и да я целуне.
- Съмняваш ли се изобщо?
Остър, мъртвешки поглед към Джесика.
- Още ли си тук? - Тя се изпъна като струна. - Изчезвай.
Троп. Троп. Троп.
Секретарката му се изпари и доброто му настроение се върна.
- Знам, че напоследък набираш доста популярност - подхвана той. Макар че говореше за бизнес, не намери за необходимо да седне зад бюрото си. - Условията са следните: Първо ще участваш на ревюто, после получаваш безброй кутии с наши дизайни, които да разхождаш на съвършените си стъпала и...
Троп. Троп. Троп.
- Желаното, господине - каза Джесика, която балансираше три кутии и обувки и две кафета в ръцете си. Тръгна да ги подава на Алесандро, който взе всяка една кутия и внимателно я постави на бюрото си. Първото кафе беше сервирано на масичката пред Еманюел, но второто...
Може би Алесандро се беше обърнал прекалено рязко,а може би Джесика беше твърде непохватно, но цялото съдържание на чашката се изля върху костюма му. Той инстинктивно се дръпна назад, когато парещата течност докосна тялото му.
- О, боже господи - паникьоса се Джесика - много съжалявам.
Той не повиши тон, даже едвам отвори уста.
- Излез. И. Затвори - процеди съвсем тихо.
Троп. Троп. Троп.
Джесика се изниза от кабинета му със сълзи на очи, а когато вратата се затвори, риданията й огласиха цялата фирма.
- Добре ли си, изгори ли се? - попита Еманюел с видно притеснение.
- Всичко е наред. Отдавна трябваше да съм я уволнил, но...
- Мисля, че се страхува от теб.
- Явно не достатъчно - отвърна той и огледа плраженията.
- Имаш ли какво да облчеш?
- О, да. Не се тревожи. Разгледай обувките през това време - предложи й и посочи към кутиите.
После направи няколко крачки към шкафа в другиякрай на стаята, където обикновено държеше резервен костюм, но този път там имаше дънки и риза. Отново по вина на Джесика.
- Все тая - промърмори си той и свали сакото и ризата си на бърза ръка. Погледна към Еманюел. - Харесват ли ти?
Тя се обърна към него. По кзражението й можеше да се определи, че не беше очаквала да види полусъблечен мъж пред себе си.
- Обувките имам предвид - каза Алесандро, забелязал втренчения й поглед в атлетичното му тяло.
- Мхм - измрънка тя и обърна лицето си в друга посока.
Той се засмя и продължи да се преоблича най-невъзмутимо. Набута ризата в дънките си, разкопча горните й копчета и нави ръкавите си. Продълбаваше да изглежда съвсем по италиански, сякаш нищо не се беше случило.
- Ще ги пробваш, нали?
- Да, с удоволствие - каза блондинката и се зае да събува своите обувки.
- Остави на мен - спря я Алекс и се наведе. Свали нейните от краката й и сложи неговите съвсем нежно и внимателно. Стояха й много по-добре.
Образно казано, мислеше си Алесандро, Западните европейци са неспособни да се отпуснат. Те търсят забавлението, което невинаги е обвързано със сппкойствието. Западняците харчат милиони, за да се забавляват - като се почне от порно, увеселителни паркове и войни (американците са дори по-зле в това отношение), но това съвсем не е същото като тихо релаксиране. Просто не знаят как да правят НИЩО. Не знаят да се наслаждават на храната. На красивите жени, на любпвта, на сек...
Осъзна, че мислите му отиват в неподходяща посока, докато наблюдаваше изящното същество, стоящо пред него. Той се прокашля и потърка наболата си брада.
- Джесика! - гласът му отново се извиси и блондинката се сепна. Някъде в другия край на коридора се чуха отекващите неравномерни стъпки на секретарката му, която, с риск да се препъне, дотича веднага в кабинета му.
- Да, господине - каза запъхтяна, подобно на войник, когото току що бяха накарали да направи 100 лицеви опори. Настроението на Конти се развали като я погледна. Буреносният облак се завърна.
- Донеси ми последните ни 3 чифта обувки - каза и поглеьна към краката на Еманюел, - 37 номер и скиците, които останаха за преправяне при Виктор и Меган.
- Нещо друго, господине?
- Две кафета - отново погледна към блондинката и й намигна. - Ще пиеш,нали?
- Само ако е италианско...
Той разпери ръце, а после се протегна с усмивка и взе дланта й в своята само за да я поднесе към устните си и да я целуне.
- Съмняваш ли се изобщо?
Остър, мъртвешки поглед към Джесика.
- Още ли си тук? - Тя се изпъна като струна. - Изчезвай.
Троп. Троп. Троп.
Секретарката му се изпари и доброто му настроение се върна.
- Знам, че напоследък набираш доста популярност - подхвана той. Макар че говореше за бизнес, не намери за необходимо да седне зад бюрото си. - Условията са следните: Първо ще участваш на ревюто, после получаваш безброй кутии с наши дизайни, които да разхождаш на съвършените си стъпала и...
Троп. Троп. Троп.
- Желаното, господине - каза Джесика, която балансираше три кутии и обувки и две кафета в ръцете си. Тръгна да ги подава на Алесандро, който взе всяка една кутия и внимателно я постави на бюрото си. Първото кафе беше сервирано на масичката пред Еманюел, но второто...
Може би Алесандро се беше обърнал прекалено рязко,а може би Джесика беше твърде непохватно, но цялото съдържание на чашката се изля върху костюма му. Той инстинктивно се дръпна назад, когато парещата течност докосна тялото му.
- О, боже господи - паникьоса се Джесика - много съжалявам.
Той не повиши тон, даже едвам отвори уста.
- Излез. И. Затвори - процеди съвсем тихо.
Троп. Троп. Троп.
Джесика се изниза от кабинета му със сълзи на очи, а когато вратата се затвори, риданията й огласиха цялата фирма.
- Добре ли си, изгори ли се? - попита Еманюел с видно притеснение.
- Всичко е наред. Отдавна трябваше да съм я уволнил, но...
- Мисля, че се страхува от теб.
- Явно не достатъчно - отвърна той и огледа плраженията.
- Имаш ли какво да облчеш?
- О, да. Не се тревожи. Разгледай обувките през това време - предложи й и посочи към кутиите.
После направи няколко крачки към шкафа в другиякрай на стаята, където обикновено държеше резервен костюм, но този път там имаше дънки и риза. Отново по вина на Джесика.
- Все тая - промърмори си той и свали сакото и ризата си на бърза ръка. Погледна към Еманюел. - Харесват ли ти?
Тя се обърна към него. По кзражението й можеше да се определи, че не беше очаквала да види полусъблечен мъж пред себе си.
- Обувките имам предвид - каза Алесандро, забелязал втренчения й поглед в атлетичното му тяло.
- Мхм - измрънка тя и обърна лицето си в друга посока.
Той се засмя и продължи да се преоблича най-невъзмутимо. Набута ризата в дънките си, разкопча горните й копчета и нави ръкавите си. Продълбаваше да изглежда съвсем по италиански, сякаш нищо не се беше случило.
- Ще ги пробваш, нали?
- Да, с удоволствие - каза блондинката и се зае да събува своите обувки.
- Остави на мен - спря я Алекс и се наведе. Свали нейните от краката й и сложи неговите съвсем нежно и внимателно. Стояха й много по-добре.
night.- Posts : 6
Points : 10
Join date : 2017-01-06
writing pavilion ❃ :: RPG ZONE :: London :: The City of London :: West End
Page 1 of 1
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum|
|
|